Как в България фамилна терапия?

      Who, when..  Подготовката на фамилни терапевти е важна стъпка, която обаче не би имала смисъл ако не бъде продължена с изграждане на мрежа от служби и звена, вписващи се в различни институции и развиващи се и стимулиращи промени.

                 В България няма закон за психотерапията, който да регламентира обучението и практикуването й.  Според действащата нормативна уредба в рамките на Семейния кодекс, Закона за закрила на детето и Закона за домашното насилие, фамилната терапия е споменавана като средство за интервенция при определени случаи. Засега сферите на действие на т. нар. помагащи професии често се припокриват.

                Системната фамилна терапия е съвременно психотерапевтично направление, насочено към използване на ресурсите на семейната система за преодоляване на клинични симптоми, проблемно поведение или друг вид прояви на страдание на индивида.То е представено от школи като трансгенерационната, стратегическата и структурната, системната Миланска и пост- Миланска, както и от разказвателните подходи.

                Практиката на всеки фамилен терапевт се определя от уникалния му стил, който обикновено включва елементи от няколко школи в рамките на един основен подход. Затова системното обучение по фамилна терапия обикновено включва изучаване, осмисляне и пробване на терапевтичните методи на основните школи, за да може терапевтът осъзнато да сформира своя стил.

                Като всяко цялостно психотерапевтично обучение и това по фамилна терапия включва три основни компонента, представени приблизително поравно като  брой часове: теория, интегриране на личен и професионален опит, клинична практика под супервизия. Предпочитана форма в последния компонент е директната супервизия или супервизията „на живо” – супервизорът присъства по време на сесията в стаята или чрез видеовръзка и периодично дава в подходяща за пред семейството форма идеи и насоки на обучаващия се терапевт. Без баланс между тези три компонента не може да се говори за обучение по фамилна или семейна и брачна терапия.

                В България много психотерапевтични методи се практикуват изолирано в тъй нар. „студиа” като частна практика на автономни индивиди. Фамилната терапия по същността си е „публична”, защото семейните сесии обикновено се провеждат с повече от един човек. Освен това, за разлика от индивидуалните и групови терапевти, фамилният работи с вече сформирани отношения, съществуващи в реалността извън терапевтичната стая. Това означава, че лечебният ефект е свързан не толкова с използване на терапевтичната връзка, колкото с други методи за промяна на отношенията. В този смисъл фамилната терапия може да включи в сесиите заинтересовани лица, каквито са лекарите, учителите, социалните работници, подкрепящи семейството. Тази отвореност на фамилната терапия е благоприятна за интегрирането й в публичните здравни и социални служби. Все пак, подобно на другите терапевтични методи, и фамилната терапия се гради върху развиването на терапевтична връзка – неоценъчно делово отношение, подчинено на целите на клиента, което се основава на приемане, разбиране, съпричастност и партньорство, а в случая на фамилната терапия – и неутралност. Изграждането на подобна връзка е възможно само ако в службата има изградена „терапевтична култура”, която предполага обслужване чрез метода на работа по случай, управление на клиничната работа чрез екипни съвещания, а не чрез директно администриране, отношения на уважение, приемане и подкрепа между колегите.  Очевидно е, че подобна организационна култура е чужда за на повечето здравни, социални и образователни институции и че развитието й не е нито лека, нито бързо изпълнима задача.

    .           Позитивното в този начин на практикуване е, че фамилните терапевти непрекъснато се сблъскват с границите на метода си, научават се да го отстояват и правят публичен, да го съотнасят и съчетават с другите методи и форми на лечение и подкрепа. Подобна практика е много развиваща за самите фамилни терапевти, защото позволява да се разшири полето на практикуване на фамилната терапия без да се губи реална представа и скромност относно ограниченията й. Освен това така тя обогатява и другите практити.

    Например, методът ” семейна конференция по случай”, прилаган рутинно от социалните работници и сестрите в Западна Европа, САЩ и Австралия ( обсъждане на конкретен случай и разпределение на отговорностите и интервенциите между всички ангажирани със случая професионалисти, семейни членове, близки и самия клиент, ако е в състояние да участва), беше въведен в редица служби от фамилните терапевти. Нашите екипи от специализанти и супервизори започнаха да организират подобни срещи в службите, в дома на клиента, в училище. Постепенно този метод беше оценен и страхът от публичността, смайването как така ще се обсъжда открито всичко със семейството и самия клиент и други подобни тревоги отстъпиха пред очевидните доказателства за ефективност. За съжаление, липсата на възможност за ползване на фондове на здравеопазването или социални грижи за заплащане на фамилната терапия ограничава нейното внедряване в публичните служби, предоставящи здравни и социални услуги и я тласка по пътя на изолиране в малки частни практики.Това ограничава изключително много прилагането й в сферата на закрила на детето, където би могла да доведе до развитие на по- рефлексивна социална практика, избягваща грешките на други страни.

                Въпреки всички трудности, фамилната терапия все повече навлиза в публичните служби. През февруари 2013 г. се проведе конференция на БАФТ на тема „Фамилната терапия в обществена полза”. Направени бяха 14 презентации за успешно внедряване на семейна терапия и консултиране в психиатрията за възрастни и за деца, в детските занимални и градини, в логопедични центрове, в служби за работа със зависими от психоактивни вещества, в центрове за обществена подкрепа и в консултативни служби към МВР и армията. Във всички презентации сътрудничеството с други професионалисти и екипната работа бяха посочени като обогатяващи практиката на фамилния терапевт. Макар и бавно, както подчерта една от презентиращите – Мариана Зарова-Хан, „капката пробива камъка”, т.е. консистентните усилия на фамилните терапевти постепенно водят до приемането на метода и интегрирането му в различни институции.

Фамилна терапия, консултиране, социална работа със семейства – къде е границата?

 Отстояването на фамилната терапия като част от мрежата за публични услуги в областа на човешките отношения позволява да се очертаят нейните граници. Това е така, защото съвременното разбиране на фамилната терапия за границите, особено в рамките на постмодерните подходи, е като място на среща, свързване и диалог, а не като бариера, разделяне.

                Една от тези граници е по отношение на системното консултиране на семейства и обучението в родителски умения. Те  добре се вписват като част от фамилната терапия, но могат да се прилагат и отделно. Границата се очертава в няколко параметъра:

  • Позиция на терапевта и специфика на терапевтичната връзка – фамилната терапия предполага терапевтът да е повече в партньорска позиция, воден от потребностите на семейството и тяхната промяна, терапевтичната връзка е централна и непрекъснато се държи сметка за процесите й., поведението на терапевта се определя от динамиката на процесното ниво по време на сесията.
  • Цели и задачи – при терапията се цели промяна на по- устойчиви блокиращи кръгове на поведение и взаимоотношения, докато консултирането и обучението имат за цел да решат определен проблем, да формират определено умение. Като правило обучението и консултирането са по- краткосрочни и структурирани.Често са свързани с преодоляване на нормативни кризи в живота на семейството ( раждане на дете, тръгване на детето на училище, юношество) или кризи , свързани с определени събития ( болест, смърт, ново обкръжение, внезапни загуби, развод, втори брак).
  • Терапията е повече на ниво смисъл и процес. Консултирането и обучението са повече работа на ниво съдържание и действие.

                Очевидно е, че тези разлики предполагат далеч по-дълготрайно и задълбочено формиране на фамилните терапевти в сравнение със семейните консултанти. БАФТ приема, че обучението в семейно консултиране може да бъде самостоятелно, но същевременно е и първа степен в обучението на фамилни терапевти, затова има изработени стандарти и за обучението в семейно консултиране.

                Границата между семейното консултиране и терапия от една страна и социалната работа със семейства от друга е по-ясно очертана поради факта, че развитието й беше стимулирано от прилагането на Закона за закрила на детето.

                Основната разлика е, че социалната работа се извършва в реалността, тя е асистиране на семействата да се справят с конкретни проблеми в конкретни ситуации, докато фамилната терапия е работа в изкуствено създадена, терапевтична ситуация, която стимулира ресурсите, фантазиите, осмислянето, способността на семейството да проиграва, като презумпцията е, че семействота има потенциал да пренесе този опит в реалността на живеенето си.Там, където това е невъзможно – семействата са в тежка криза, блокирани от различни социални и психологически фактори, само социалната работа остава възможна. Там, където семейството има психологически ресурси, двата метода могат да се съчетават в рамките на екипна работа.

                Друга разлика е, че основната позиция на социалния работник при работа със семейства, особено в рамките на закрила на детето или друг вид семейно насилие, е упражняването на социален контрол.Тя е много различна, но допълваща и необходима за позицията на семейният терапевт, защото го освобождава да остане в партньорска роля. Друга важна позиция, която социалният работник, но не и фамилният терапевт изпълнява, е позицията да предостави себе си като “его- заместител” за клиенти, които поради шок ил психична болест нямат достатъчно добро его- функциониране, което да им позволи да се справят самостоятелно с предизвикателствата на живеенето в обществото.В тези случаи социалният работник често присъства на фамилни сесии редом със своя клиент и ако е необходимо говори от негово име и с негово съгласие.

                Социалната работа със семейства и фамилната терапия са комплементарни, допълващи се методи, които в някои области задължително се прилагат съвместно в рамките на екипна работа.

                Все още твърде малко знаем, но започваме да се сблъскваме и с границите между фамилната терапия и консултирането на семеен бизнес.Твърде често семейните и бизнес отношения са преплетени в здрав патологичен възел, който трудно може да бъде формулиран ясно като проблем само на едните или другите ролеви отношения.

                Засега това се решава чрез преход на фамилния терапевт от едната позиция в другата, но вероятно скоро консултирането на семейният бизнес ще стане достатъчно обособено, за д можем да влезем в диалог с него.

                В заключение можем да кажем, че развитието на фамилната терапия в България е сериозно предизвикателство, което изисква непрекъснати дискурси и сътрудничество с другите приложни професии в областта на човешките отношения. Членовете на БАФТ имат амбицията да поддържат тази позиция, колкото и трудна да е тя, вместо да развиват фамилната терапия в съперничество и противопоставяне.

 

Comments are closed.