Семейството и физическата изолация: за предизвикателствата на кризисните моменти и изграждането на нови смисли

Намираме се в необичайна ситуация – на много от нас се налага или сме избрали да останем в къщи седмици наред. Едно толкова обичайно нещо, да сме в къщи със семейството си, се оказва предизвикателство.

Много са факторите, които в момента могат да допринесат за повишаване на напреженията в отношенията ни с хората, с които живеем. Някои са доста явни – като рисковете за здравето ни и икономическото ни състояние, будещи страх и несигурност. Но необичайната ситуация на физическа изолация създава една специфична среда за отношенията с близките ни. Среда, която можем метафорично да си представим като парник, в който, обаче, вместо да се подсилят условията за развитието на зеленчуци или цветя, сме поставени ние с нашите семейства.

Какво представлява парниковият ефект? Знаем колко полезен е той за планета ни и за реколтата в оранжериите. Атмосферата на Земята пропуска слънчевите лъчи, които нагряват земната повърхност, а след това задържа топлината на Земята. Същият процес се случва в оранжериите, в които стъклото или прозрачният найлон играят ролята на Земната атмосфера и, освен че задържат топлината, пазят растенията от неблагоприятните въздействия навън. Подобни са условията, в които се намираме и ние у дома.

В нашата ситуация – една страна на физическата изолация е, че ограничаването на придвижването и живия контакт също имат функцията, да ни предпазят от опасността да се разболеем и да пострадаме, подобно на похлупака на оранжерията. Другата й страна – „повишената температура“ на отношенията в нашия „домашен парник“, се дължи както на промяната в интензивността и продължителността на общуването ни с другите у дома, така и на промяната във възможността ни за обмен/общуване с хората извън дома. Както лъчите на слънцето успяват да преминат през стъклото, така и в дома ни по време на тази изолация навлиза много информация отвън, основно от медиите, които в последно време ни информират предимно за актуалното положение с COVID-19, за болните, за новите ограничения… И често това е информация, която събужда страх, тревога, гняв, безсилие. Когато сме ограничени в къщи физически с тези емоции и достъпът ни до обичайните ни механизми за справяне със стрес и дистрес е намален, е възможно трудните преживявания да останат в къщи, да витаят в семейството ни, усилвайки многократно силата си, „нажежавайки“ отношенията в къщи, както топлината остава в парника и се повишава, когато топлообменът с външната среда е намален от стъклото. Това са условия, които най-често водят до значителна промяна в семейните отношения.

В семейната психотерапия именно надхвърлянето на обичайните лимити на интензивност на семейните отношения, се счита за един от факторите, които създават възможност за необходима адаптивна промяна в семейството (Minuchin, 1974). Затова и в рамките на семейната психотерапия, някои терапевти създават подобни на „парниковия ефект“ условия, които да доведат до „терапевтична криза“, в която отношенията между семейните членове са отвъд обичайните (Asen et al., 2001). Счита се, че тези „нагорещени“ моменти могат да предоставят възможност за откриване и изпробване на нови, по-адаптивни поведения, модели на взаимодействие, решения или нов прочит на семейната история. Когато тези условия са пренесени в къщи, няма терапевт или фасилитатор, който да регулира интензивността на процесите и да подкрепя семейството към адаптивно решение. То е оставено на собствения си потенциал за справяне с кризата, което може да завърши както с много позитиви и укрепване на семейството, така и с негативни последствия като емоционално отчуждаване или, в по-негативния сценарий, насилие, за което трябва да бъдем изключително бдителни в извънредните условия, в които се намираме. Добре е да не забравяме, че тези условия могат да създадат предпоставка за поява на насилие, за да сме отговорни за овладяването му, дори и с подкрепата на специалист, когато кризата излиза извън ресурсите на семейството за справяне.

Изправяйки се пред новото предизвикателство, обаче, семействата съвсем не са не-екипирани. Всички семейства са се сблъсквали с необходимостта от адаптация към промени или с разрешаването на кризисен момент, а опитът ни до сега може да ни послужи като основа за посрещане на новите предизвикателства. Някои от стресорите и кризите, с които семействата се справят, са свързани с преходите от един към друг етап в жизнения цикъл на семейството. Поради значимостта на тези преходни периоди за запазването на целостта на семейството, те са обект на изследване от редица автори, развиващи полето на системната семейна терапия (Duvall, 1962; Carter & McGoldrick, 1989; Rodgers & White, 1993). Такива преходни моменти са, например, когато двойката се събира да живее в съвместно жилище, когато се роди дете в семейството или когато децата в семейството са пораснали, излизат от родния дом и родителите се връщат към съвместния си живот без децата. Всеки преход носи със себе си необходимостта от промяна и адаптация към нови условия на семейния живот – адаптация чрез преосмисляне на моделите ни на общуване и смисъла, който те имат. При нормативните, очаквани кризи в семейството, промяната в смисъла на поведението ни и идващото с нея предоговаряне на ролите и правилата в семейството, обикновено се случват постепенно и естествено.

Има и преходи, които са ненормативни в семейния живот и които могат да доведат до непредсказума криза. Те  са предизвикани от неочаквани събития като загуба на работа, икономическа нестабилност, загуба на член на семейството или загуба на здраве на член от семейството. Ситуацията, в която се намираме в момента, е също така неочаквана и носи необходимостта да се приспособим към новите условия. Освен че има промяна във физическите условия, към които се напасваме, като например работата от дома ни, има и промяна в смисъла, който влагаме в нашите отношения и в обичайните ни рутини. Например, посещенията при възрастните ни родители или прародители вместо израз на привързаност, любов и подкрепа, могат да придобият смисъла на израз на безотговорност. Забраната от родителя спрямо детето да играе навън с връстниците си, сега може да не бъде израз на репресия и наказание, а израз на грижа, въпреки знанията ни за това, колко важна за развитието на децата ни е играта с техните приятели навън. Макар, че сме всички заедно в къщи и физически преминаваме заедно през извънредната ситуация, всеки в ума си гради своята индивидуална история за преминаването през този момент, например за това – какви са нашите и чуждите мотиви, желания, нужди, емоции и цели, които ни карат да спазваме или не определени ограничения, наложени от извънредната ситуация. Така изведнъж се оказва, че едно и също поведение може да има различен смисъл или няколко смисъла, които са едновременно валидни – и това създава много объркване, не само за децата.

Понякога версиите ни за случващото се могат значително да се разминават с тези на нашите близки и това да ни кара да се чувстваме неразбрани или обвинени за някои от своите действия. В такива моменти бихме могли да опитаме, да се връщаме към мотивите и смисъла на своите поведения, историята, която създаваме за случващото се и да ги споделяме с другите членове на семейството ни. Това ни помага, да избегнем объркването по между си и в нас самите, помага ни да градим отношенията си на доверие и да правим своя осъзнат избор заедно, дори да не сме в пълно съгласие за мотивите си.

Дори да се окаже, че познатите ни до сега ефективни средства за разрешаване на трудностите и разногласията по между ни в момента не са достъпни или не работят, е важно да не забравяме, че се намираме в извънредна и необичайна ситуация, но ние сме автори на изхода от нея. Ние можем да използваме кризисните „горещи“ моменти, за да изградим отношенията си по по-гъвкав начин, доразвивайки семейните истории за справяне, които „сме написали“ до сега в жизнения цикъл на семейството ни. Добре е да помним, че предизвикателствата пред семейството ни понякога надвишават прекалено много нашите ресурси за справяне. Това са моменти, в които можем да потърсим специализирана подкрепа, за да не позволим повишилите се от необичайните условия напрежения в отношенията ни да доведат до емоционално или физическо нараняване на себе си или близките ни.

Обратно към метафората за парника – той ни е само дотолкова нужен, доколкото има полза от него. Добре е да сме наясно, че от нас зависи много в тази ситуация и можем да изберем кои външни въздействия да допускаме вътре, знаейки че ако проникнат, те ще се задържат трайно. Важно е да знаем също, че във всеки един момент сме в състояние да премахнем покривалото на парника, ако условията в него станат вредни за здравословния растеж, така че не „задушим“ себе си и близките си в актуалните „горещи“ условия на съжителстване. Въпреки че понякога може да ни се струва обратното, ние никога няма да загубим  житейските си умения, придобити при преминаването през предишни кризи. Като автори на история на нашето семейство, от нас зависи, да развием отношенията си в тази „парникова“ ситуация и да дадем роля на себе си, не като безпомощни, а като компетентни.

 Petia_Varcheva_p

Петя Варчева е доктор по Клинична психология и семеен консултант. Основните й изследователските й интереси са насочени към развитието на децата в контекста на семейното функциониране, както и към развитието на базирани на научни данни методи за подкрепа на децата и техните семейства в системата на образованието.

Comments are closed.