Безстрашен – пътят нагоре като пропадане

На Н., която каза: „Това се случи и на мен”.

Толкова дълго пропадах надолу, че започна да прилича на полет.                    Салман Рушди, „Сатанински строфи”

     Отдавна съм запленена от начина, по който хората разказват историите си. Как обясняват и формулират проблемите си, как ги интерпретират и споделят с околните и със себе си. Когато хората търсят професионална психотерапевтична помощ то е, защото обичайният им начин на живот съществено се е променил в негативна посока и опитите им да се справят не дават резултат. Това е, което Пол Ватцлавик[1] нарича „начинът да се справиш с проблема, се превръща в проблем”. Успешни хора, които са постигали много и са стожер на семействата си, започват да имат страхове и да се чувстват несигурни. Тийнейджъри и деца с високи академични постижения стават апатични и незаинтересовани, което ги изправя пред вероятността да провалят плановете си. Всеотдайни родители и грижовни майки стават изнервени, груби и обезценяващи. Всеки от тези примери подлага на голямо изпитание системата от връзки, в която хората участват и възприятието им за самите себе си. Такива житейски ситуации като резултат водят до интензивно чувство на вина и усещане за провал. Желанието е отново да се превърнат в същите хора – успешни, грижовни, уверени – и да поемат по пътя си нагоре. Говорено за преживяванията в такъв труден момент е откъслечно и половинчато, понякога липсват думи и всъщност проговаря тялото чрез разнообразна симптоматика (безсъние, необичаен дискомфорт в различни части на тялото, хронична умора, плач без повод и др.). За тези свои състояния хората също имат думи, естествено, но те са силно негативни, защото не просто не се харесват в такива моменти, те не се приемат. Смятат, че това е нещо чуждо, което им се случва и че това не са те. Виждат и се сблъскват за първи по такъв интензивен и възприеман дори за необратим начин с нещо, от което винаги са се разграничавали и са имали предвид, че не е част от тях.

     Съ-съществуването на противоречия в живота на клиентите (семействата, индивидите и двойките) и в терапевтичната работа би могло да  бъде огромно богатство, но е нужна гъвкавост и зрялост за посрещане и разбиране на тези емоционални процеси. Много често хората опитват да се справят с тези противоречия като елиминират едната част от дихотомията[2] за дълго, надявайки се дори завинаги, в живота си. Ако съм целеустремен, не мога да се нося по течението, ако съм успешен, не мога да не знам как да продължа и да се съмнявам в това, което правя и в правотата му. Дълго време хората прекарват в отричане на промените, които забелязват в себе си и във връзките си. Както казва Карл Уитъкър[3]  „Семействата са майстори на това да преодоляват кризите като снижават тяхната значимост”.  И продължава: „Лъжата в семейството намалява напрежението, но едновременно с това потиска интимността и увеличава дистанцията между членовете на семейството.” Пренесено към индивида това важи по същия начин: отричането, заблудата, разказването на фалшиви версии за това, което се случва, намалява за известно време напрежението, но прави човекът отчужден от себе си и като последица, и с околните, колкото и важни и значими да са те.

     Всички хора функционираме като част от системи от взаимоотношения. Също така ние самите като индивиди сме система от сложни психични процеси и взаимодействия с различните части в себе си, някои от които открито подкрепяме и развиваме и други, които скриваме, маргинализираме, опитваме се да поправим. Важно в такъв житейски период е разберем, че функционираме не в едноизмерна реалност, а в многопластова система от обратни връзки, където нашите действия са едновременно следствие и причина от/за определени резултати.

     Клиентите често изпитват недоверие дали би могъл да се промени живота им в позитивна посока, ако разкажат историята си по нов начин. Какво ще спечелят от това, че ще признаят какво реално се случва с тях и ще дадат израз на истинските си преживявания. „Печалбата” е в това, че признаването води до подреждане на историята и омиротворение.  Означава да позволим взаимодействие между различните части в себе си, като допуснем, че няма такива, които са само „лоши” или „добри”. Самото наличие на различни части в нас е мощен ресурс за пълноценно функциониране и всяка от тях може да се яви като двигател в процеса на създаване на промяната.

     Една от задачите на терапията е да направи тези некрасиви и смущаващи ни части по-познати, истински и близки, с разбирането за това каква функция имат в живота ни, как ни допълват и правят цялостни и уникални. Как също така са свързани с определени физически усещания, с нашия Аз-образ и как взаимодействат с останалите части от личността ни. Друга важна задача е да изследваме откъде идва забраната и отхвърлянето на тези части. Как сме стигнали до това да разделим личността си на черна и бяла половина, а оттам и външния свят по същия начин.

     Как сте стига до тук е въпрос с много отговори? Ригидни модели на възпитание; силна идентификация и висока степен на лоялност (понякога неосъзната) с важна фигура от семейството; наличие на теми табу с голяма степен на значимост. А понякога изглежда, че няма никакъв отговор и всеки опит да се стигне до осмисляне на този процес изглежда нерелевантен и удря на камък. Всъщност общото за всички тези възможни отговори е, че те биха могли да са придобили емоционален статут на травматичност в живота. Какво е травма/травматично събитие отдавна е дефинирано от науките за човека. Но често белезите от травматичния опит са извън тази диагностична определеност и в много случаи убягва на самите професионалисти, например училищни и здравни специалисти. А в същото време, както казва д-р Питър Левин[4]: „Хората нямат нужда от дефиниция на травмата. Необходимо е да можем да почувстваме как страдащият усеща травмата, защото много събития остават в сивата зона извън определението за травма”. Ще се опитам по нататък да свържа този увод с темата за травматичния опит и неговите проявления в психотерапевтичната работа.

     Хората с травматичен опит имат силно развита стратегия за оцеляване чрез отцепване на болезнената част от миналото си, части от личността си и стремеж да омаловажат опита си. Независимо дали ще се превърнат в супер успешни „хора-машини”, които постигат много и нямат спирачка в амбициите си, или в пациенти на психиатриите, зад това много често се крие едно и също дълбоко страдание. Използвах думата безстрашен в заглавието на статията, защото те често напълно са се разграничили от страха си и са овладели до съвършенство игнорирането на страха като важна емоция, която ни помага да избягваме опасни ситуации. Те попадат в битки, от които много други хора ще имат  инстинкта да се предпазят, да се подготвят или да преценят какво им струват. Докато не се появи някаква симптоматика, срещу която се оказват безсилни и това буди страх у тях. Или докато не са съсипали много важни неща в живота си с крайно деструктивно поведение (криминални прояви, зависимости, насилие). Така пътят нагоре се превръща в пропадане. Да се обърне тази крайна тенденция на деструктивно себедоказване никак не е лесно. Няма да забравя как един мой клиент не спря да ме пита: „Кое е лошото на това да искам да вървя само нагоре? Всички хора искат това. Аз просто съм успешен”.

     Травматичността се случва или натрупва по различни начини. Преживян еднократен тежък инцидент (понякога дори не е нужно да е много тежък), системен тормоз и неглижиране (например в семейството) или дори нормативни кризи, които не са удачно посрещнати и разбрани като такива от значимото обкръжение. Давам си сметка, че това може да провокира недоволство, че едва ли не много лесно определям като травматични събития от всякакъв порядък, дори и такива, които са банални. Но да се върнем пак на цитата от д-р Левин, че придържайки се към медицинското определение за травма рискуваме да оставим в „сивата зона” напълно неразпознати и необгрижени много значими състояния. А в същото време това е, което засилва още повече травмата и което нашите клиенти са правили в голямата част от живота си.

     Ще дам пример за изтикване в периферията на травматично преживяване. Ужасяващ инцидент се случва с едно от децата в семейството. Другото дете е оставено с посланието, че то има вина за това. И със забраната да се коментира това, което се е случило. Напълно ясно е, че пострадалото дете е преживяло травмиращо събитие, което има нужда да бъде посрещнато и адекватно интегрирано в живота и историята на цялото семейство. Какво се случва с другото дете? Опитва се да живее, подрежда и развива живота си така че да не личи, че това е травма и за него. Да си даде сметка, че някаква част от това се е случила и на него и макар и в по-малка степен то също се е сблъскало с нещо ужасяващо. Не се впускам в критично важната част как реагират авторитетите в живота на тези две деца (родители и други значими възрастни) в тази сложна ситуация, защото е повече от ясно, че когато става въпрос за деца родителите носят отговорност за тяхното емоционално благополучие. Спирам се повече на това колко необозрими и непредвидими на пръв поглед са отраженията на травмата. И че ако пропуснем този аспект на нейните влияния върху привидно незасегнатото дете, рискуваме да я засилим още повече. „Това се случи (и) на мен” е крачка към милостиво отношение към себе си. То е израз на крайно необходимото разбиране, че аз съм уязвим и изпитвам страх. Вместо това се появява поведение на сила, борбеност, справяне без чужда помощ (всичко трябва да правя сам) и накрая рухване, защото не мога да поддържам тази ескалация безкрайно.

     Пропадането надолу, което е толкова дълго, че се превръща в полет, е красива художествена метафора за приласкаване и дружелюбно отношение към една нова тенденция в живота ни. Тази на приемането и зачитането на собствената ни немощ, защото сме пострадали и това изисква състрадание. И че по този път трябва да се научим да посрещаме нехаресваните части от себе си и да изразим автентичното си отношение към хората, които са били свидетели и участници в тази ситуация. Да имаме толерантност  към това, че едновременно сме гневни и обичаме един и същ човек, че се страхуваме за себе си, но и можем да имаме контрол върху живота си. Това не са несъвместими неща. Или да проявим адекватното безстрашие, че можем да се справим и да издържим гнева си към този, който обичаме; да понесем страха си, без това да ни сломи и да се откажем да управляваме живота си; и т. н..

     Липсата на готовност у клиентите да приемат, че в крайна сметка става въпрос за страдание, на което имат право и нещо повече – нужно е да си го позволят, за да приемат себе си, такива каквито са, може да бъде афиширано по различен начин. От едната крайност на пълно отричане, че не е станало нищо кой знае какво, до другата – да се разказва с охота и безспирно за шокиращи събития без емоции и по начин все едно говорим за времето. И двете крайности държат човека далече от същинското преживяване и го правят откъснат и несвързан със себе си и с околните.

     Разказването и подреждането на историята е много различно от говоренето и понякога безсмисленото себеизмъчване със спомени за това какво се е случило. То е извървяване на нов път, в който има полет и пропадане, лъкатушене и спиране съответно на потребностите във всеки един момент и съобразяване с тях такива каквито са. Това води до по-пълно разбиране на себе си и оттам формира разнообразен поведенчески репертоар за актуалните житейски ситуации. Както казва Бесел ван дер Колк[5] хората могат да се учат от опита си само, когато са в контакт с този свой опит и това не предизвиква ужас у тях. Това прави толкова важно „да се постави травматичното събитие на правилното му място в цялостния наратив на нечий живот” (пак там).

И накрая едно предложение: гледайте филма „Безстрашен” (Fearless), изключителен израз на способността на човека да оцелява и да намира смисъл и надежда в живота.


[1] Пол Ватцлавик (Paul Watzlawick, 1921-2007), австрийско-американски фамилен психотерапевт

[2] Дихотомия – деление на дадено родово понятие на две противоречиви видови понятия, от които едното представя отричане на другото

[3] Карл Уитъкър (Carl Whitaker, 1912-1995), американски психиатър и фамилен психотерапевт

[4] Д-р Питър Левин, Ан Фредирик, Да събудиш тигъра. Лекуване на травмата.

[5] Бесел ван дер Колк, Тялото помни. Мозъкът, умът и тялото в лечението на травмата

25-04-2020

V.Marinova

Валентина Маринова е на 45 години, с 18 години опит в консултиране и психотерапия на индивиди, семейства, двойки и групи. Завършила е психология в СУ “Св. Климент Охридски” и системна психотерапия в Психотерапевтичен институт по социална екология на личността, където също така е била и преподавател повече от 15 години. Доктор по педагогика с дисертация на тема “Структура и функции на семейство с дете, което употребява психоактивни вещества”. Освен психотерапевтична практика има дългогодишен опит в сферата на социалните услуги, в работата със зависими и техните семейства, както и в проекти, свързани със социалната памет и последиците от тоталитарното комунистическо управление. Супервизор и обучител.

Comments are closed.